Луната е единственият естествен спътник на Земята. Радиусът й (1740 км) е около 1/4 от земния, а масата й (7,25 . 10²² кг) е 1/81 от масата на Земята. Средната плътност на Луната е 3,3 g/см³ , т.е. по-малка от тази на Земята. Вероятно лунното ядро не е така плътно като земното. Луната обикаля около Земята на средно разстояние 384 000 км за 27 дни 7 часа и 43 минути. Тъй като периодът на околоосното въртене на Луната съвпада с периода на обикалянето й около Земята, тя е постоянно обърната към нашата планета само с едната си половина.

Повърхността и физичните условия на Луната са изследвани подробно с наблюдения от Земята и със средствата на космическата техника. Още през 1959 г. руската станция "Луна-3" фотографира и предаде на Земята първите снимки на обратната невидима страна на нашия спътник. През 1969 г. на повърхността на Луната за първи път се спусна американски космически кораб с екипаж от двама астронавти, които проведоха изследвания на лунната почва и върнаха на Земята образци от нея. Общо 6-те успешни експедиции "Аполо" доставиха на Земята около 400 кг лунно вещество.

Ускорението, създавано от гравитационната сила на повърхността на Луната, е около 6 пъти по-малко от ускорението на земната повърхност. Поради това, ако Луната е имала атмосфера, тя се е разсеяла в междупланетното протранство, след като нейните частици са достигнали скоростта на откъсване (втора космическа скорост), която за Луната е само 2,4 km/s. Липсата на атмосфера е причина температурата на лунната повърхност силно да се променя. През продължаващия 14 дни лунен ден тя достига до +120^оС, а през също толкова дългата лунна нощ спада до -130^оС.

По повърхността на Луната дори и с просто око се виждат светли и тъмни участъци. Светлите, които са около 40% от обърнатото към Земята полукълбо, са наречени континенти. Това са неравни планински райони. Тъмните райони са равни и по-слабо отразяват слънчевата светлина. Те са наречени морета. На обратната страна на Луната равнините са по-светли и се наричат таласоиди (мореподобни). В континентите главно на границата с моретата се наблюдават високи планински вериги. Някои лунни върхове надминават 9000 м височина. По лунната повърхност се наблюдават и долини, широки пукнатини и др.

Но най-характерните образувания по лунната повърхност са кратерите. Така се наричат пръстеновидните планински валове, ограждащи равна повърхност, в центъра на която често има висок хълм. Най-големите кратери са с диаметри над 100 км. Големите кратери носят имена на известни учени. Лунните проби, доставени на Земята, се изследват в лаборатории от много учени в различни страни. По своя минерален и химичен състав много от тях са подобни на земните базалтови скали. В тях са открити почти всички познати на Земята химични елементи.

По съдържанието на някои радиоактивни елементи и по елементите, които се получават при тяхното разпадане, е определена възрастта на лунните проби. Луната се оказва между 3,3 и 4,6 милиарда години, т.е. колкото е възрастта и на Земята.

Еднаквостта на химичния състав на повърхността на Луната и Земята показва, че и в това отношение няма разлика между Земята и космическите тела, или по-общо между "земната" и "небесната" материя.