Изследването на възникването на Вселената е част от изследването на самата Вселена, разглеждана като цяло. Всичко това е предмет на Космологията - науката, която изучава строежя и развитието на Вселената. За разлика от другите дялове на астрономията в Космологията в много по-голяма степен се налага използването на задълбочени теоретични разработки, съчетани с максималните възможности на астрономията за наблюдаване на широка гама от космически обекти.

Въпросите, които разглежда Космологията са фундаментални. Намира ли се Вселената в своето детство, или е в зряла възраст? Как ще се развива тя в бъдеще? Ще има ли край нейният живот, или не? Изясняването на въпросите, как е произлязла Вселената и как се развива тя във времето, е свързано (казано най-общо) и с немаловажния за човечеството въпрос, как сме се появили ние и как ще се развиваме в бъдеще.

Тъй като данните от наблюдения на Вселената не са изчерпателни, Космологията си служи с модели. За да се разбере строежът на Вселената, са необходими някои допускания, най-главното от които се нарича космологичен принцип. Този принцип постулира, че в голям мащаб, навсякъде и по всяко време Вселената е еднаква. Той ни позволява да построим теория, която да описва цялата Вселена, включително и тези далечни нейни участъци, които не можем да наблюдаваме.

Да започнем  с проблема за размерите на Вселената. Първият, който потърси едно съвременно решение, беше Нютон, като въз основа на закона за всемирното привличане, открит от самия него, стигна до заключението, че Вселената не може да бъде крайна, иначе би трябвало цялата да "пада" бързо към центъра си. През миналия век Х. В. Олберс показа, че Вселената не може да бъде и безкрайна и да съдържа навсякъде звезди и галактики, тъй като тогава нощното небе би трябвало да е много светло, дори по-светло от дневното и самото Слънце би се сляло с него.

Айнщайн предположи, че пространството не е евклидово (плоско), а крайно и с положителна кривина, т.е. такова, че да се затваря като сфера. Фактът, че пространството е крайно, не означава, че то е и ограничено.

Не веднъж се питахме как така всички галактики бягат от нас със скорости, нарастващи пропорционално на разстоянието, какво ги тласка и докъде ще стигнат в този шеметен бяг. Наличието на закривено пространство ни предлага сега една интерпретация, която впрочем би могла да важи и за неизкривено пространство. Не галактиките са тези, които бягат в пространството, а самото пространство, в което те се намират, се разширява. Всички галактики са неподвижни, а Вселената се разширява, като ги увлича със себе си. Ето защо оставаме с впечатлението, че се намираме в центъра на разширяването, и виждаме всички галактики да бягат от нас със скорост, пропорционална на разстоянието!

За да изясним по-добре тази мисъл, да се върнем отново към примера със сферата. Да си представим, че нарисуваме върху балон много черни точки на еднакви разстояния една от друга и започнем да го надуваме. Черните точки ще се раздалечават помежду си в еднаква степен, тъй като разтягането на балона е равномерно. Да си представим сега, че върху една от тези точки стои някакво насекомо, което не знае, че се намира върху балон, който се раздува, но вижда точките около себе си. Е добре, това насекомо ще смята, че е неподвижно, докато всички останали точки се отдалечават от тази, върху ноято се намира, и то ще има усещането, че най-далечните бягат най-бързо точно както става с другите галактики по отношение на нашата.  

Тази интерпретация носи в себе си едно следствие: ако е вярно, че Вселената се разширява непрекъснато, това очначава, че в миналото трябва да е била много по-малка отсега. Дори трябва да е имало епоха, в която веществото, което днес е разпръснато в неизброимите галактики, звезди, мъглявини и планети, е било изцяло концентрирано в един относително ограничен обем.