Отдавна се знае, че материците или части от тях потъват, други се издигат, като обикновено тези две явления се уравновесяват едно друго. Класически примери за това са: в древността - периодичното издигане и потъване на храма Серапис в Неаполския залив; в наше време - издигането на Скандинавия до 1 м на столетие след стопяването на тежката и ледена покривка преди 10-15хил. години; неспирното потъване на Холандия; бавното потъване на Венецианската област; стремителното куполовидно издигане на обширната високопланинска област на Централна Азия; у нас, в България - "играта" на черноморското крайбрежие; издигането на Аладжа манастир, потъването и издигането на Девненската низина; потъването на Лонгоза и Ропотамо, издигането на Родопите.

Геологичният строеж на материците - наличието в тах на обширни и дебели пластове от морски по произход скали (варовици, пясъчници, глини) - показва, че по време на тяхното образуване сушата там е била дълбоко под морското равнище.

Издигането и потъването на матерични ообласти, наричано вертикално колебателно движение, навежда на следните заключения, съгласувани с геологични и геофизични данни: 1. материците са по-леки части от земната кора, които лежат въху по-тежка пластична подложка. 2. телата на материците от своя страна се състоят от отделни, тясно притиснати блокове. Това води при издигането на една област да потъва друга съседна (изостазия). Геоложките проучвания установяват, че телата на материците имат предимно гранитно-гнайсов състав с относително тегло 2,7; подложката на този гранитов слой, която покрива и океанските дъна, има базалтов състав, с относително тегло 2,9. Геофизичните изследвания определят, че телата на материците са дебели средно 35км като се вземе предвид средната надокеанска височина на материците - 875м. и средната дълбочина на Световния океан - 3700м., излиза, че материците са потънали в базалтовата си подложка около 25-30 км.
 
Освен забележимото издигане и снижаване на материците някои геогеафски белези показват, че те очевидно са подвижни и в хоризонтална посока. Достатъчно е да хвърлим поглед на Световната карта. Еднаквото и силно отклонение на материчните тела в югоизточна посока, подвиване на южните им краища към изток - говорят ясно, че при въртенето на Земята от запад към изток - със скорост 465м/с на екватора - широките северни части на материците са останали на място, а изтънените им южни части са се отклонили в посока на въртенето и даже са се подвили, като от тях са се отделили и островни земи - Мадагаскар от Африка, Зондски архипелаг от Азия, Нова Зеландия от Австралия. Всичко това може да стане само ако материците не са срастнали с общата земна кора, а се плъзгат в по-меката си подложка.

Класически създател на хипотезата за хоризонталното движение е немският меоторолог и географ Алфред Вегенер (1880-1930г.). Изходната точна на Вегенеровата хипотеза за движението на материците е чисто географска: почти идеалното съвпадание на бреговата линия на Южна Америка и Западна Африка, сякаш двата материка са разделени части на една обща суша.

Класическата идеология на XIX в. приемаше, че в началото на палеозойската ера - преди 500 млн. г., се е образувал просторен южен материк Гондвана, който през юра-креда - преди 100 млн. г. се разцепил и от хлътването на междинни негови части се отворил Южният Атлантик и Индийският океан.  Новото в теорията на Вегенер е идеята, въз основа на сходството на бреговата линия, че не е имало пропадания, а разцепените части на Гондвана са отплували една от друга. От разделянето на южните материци следва, че и сушите от двете страни на Северния Атлантик някога също са били съединени. С малко повече въображение и доводи Вегенер разпространява тази идея за всичките шест материка и мисленно ги поставя един до друг в началното им положение. Според него Северна Америка с Гренландия са били в миналото сгушени с Европа, Индостан - свит към Източна Африка, а под тях и Югоизточна Азия са били подслонени Антарктида и Австралия. Вегенер смята, че през карбонския период - преди 300-250 млн. г., картата ан света е изглеждала имненно така: една обща суша - наречена Пангея, вече пропукана от въртенето на Земята и от тектонски причини, което в общи линии определяло бъдещите матерични части. През кредата отделената Южна Америка започнала да се плъзга на запад, като повлякла свързаната с южния и край Антарктида. Постепенно през терциера се отворил и Северния Атлантик, но Северна Америка, Гренландия и Скандинавия останали слепени до началото на кватернера, т.е. само преди 1 млн. г. или до съществуването на човека. В същото време големи геолого-географски събития настъпили с източната половина на Пангея. Изглежда, че само Африка-Европа са останали на меридиана си, като ос на източно-западното раздвижване на материците. Малкият материчен блок Индостан се отправил на североизток и притиснал Южна Азия, от което тук изникнала мощната Хималайска верига с цялата най-висока част на Земята - "Покрива на света". Австралия се пренесла далеч на изток, като на източната и покрайнина също се образувал планински ръб.

Географската основа на хипотезата за движението на материците не е достатъчна да я направи геоложки и тектонски убедителна. Вегенер привежда ред доказателства за наличие на еднакви геоложки формации зад бреговите линии на Америка и Африка-Европа. Те са подробно изследвани и доказани. Като много показателни за някогашното териториално единство на южните материци се смятат следите от обширно заледяване през пермо-карбонския период - преди 300 млн. г. в Южна Африка, Индия, Австралия, Антарктида. В Антарктида над въпросните ледникови морени лежат каменовъглени пластове, които са още едно палеоботанично и палеоклиматично доказателство за общата връзка на тези материци. Най-силни палеонтологични доказателства за тази връзка са наличието на обща гондванска флора и фауна. Аналогиите спират до терциера, когато материците са били вече разделени. Още по-ясни са еднаквите глациални следи от кватернерния период в съединените до това време Северна Америка, Гренландия и Скандинавия.

Всички тези материали обаче съвсем не са достатъчни за категорично утвърждаване на хипотезата за движението на материците. Нейното пълно и правилно научно решение ангажира почти всички науки за Земята - геофизика, геология, океанология, палеография, тектоника, чието съгласуване е трудно и противоречиво. Хипотезата за хоризонталното движение на материците среща много възражения:

1. Не е изяснена двигателната сила за такова движение. Вегенер го смята за резултат от въртенето на Земята и на приливите в нея. При въртенето силата на земното притегляне G и развиващата се центробежна сила g не се покриват и се явява остатъчна сила Р в посока на меридианите, която именно според него е задвижила материчните тела в посока север-юг. Тази сила обаче е милиони пъти по-слаба от силата на тежестта и не е достатъчна да бъде такъв двигател и фактор за предизвикване на планински нагъвания при движението.

2. Необяснено е защо разцепването и раздвижването на материците е станало твърде късно, в мезозойската ера и се е извършило за сравнително кратко време, а не в много по-далечната геоложка история.

3. Ако Кордилерската и Алпо-Хималайската планинска верига са родени от натиска и съпротивлението при хоризонталното движение на материците през терциера, как са се породили по-старите нагъвания - Херцинско, Каледонско, Хуронско, имало ли е по-стари раздвижвания на материците?

4. При точната съпоставка на двете брегови линии на Атлантика излиза, че Централна Америка не се събира с Африка. Там се явява една "дупка", която даде основание на атлантолозите да смятат, че в нея се е намирала "пропадналата Атлантида".

Поради тези и други възражения хипотезата за движение на материците наречена "континентален дрейф", е преценена като неубедителна на специалния научен симпозиум в Ню Йорк през 1928 г. и задълго минава в забвение...

следва...